Следобедна мараня

Изобщо не знам къде се намирам.
Всъщност не!
В момента съм
в апспарухово
и е горещо,разходжам се...
оо оказва се,че се намирам на улица Искър.
16 август е..
остава месец ,
а тези предстоящи 4 седмици ми се виждат
безкрайно малко.
И все пак е горещо.
Улиците са безлюдни.
Неделя е...
Срещанх две странни деца,които се бяха хванали през рамо,циганчета
лицата им бяха нарисувани като на индианци.
Бяха на не повече от 7,
поискаха ми цигара,но останаха разочаровани.
Невероятнот спокойствие,което цари е чак плашещо,
не знам ка би се справила ако живея в малък град или село.
Аз съм човек на града,на шумните улици и трудното разминаване по тротоарите.
Но иронията е пълна,докато в такъв малък квартал всички се познават или най-малкото
си знаят имената и кой от кой блок е
в 'града'си сам.
Сам сред много други и те сами.

Вървим по моста,който леко се тресе от движението.
Времето е повече от прекрасно.
Вече не е горещо ,а топло и духа вятър
силен вятър.
Косата ми се заплита.
Колите прфучават край нас,
но ние се движим с лекото си темпо и се наслаждаваме на умората.
Свечерява се.
Небето е придобило онези топли приятни цветове,които подсказват идването на тънината.
Вижда се целия град,любимия град.
Повечето прозорчета светят,всичко е като мозайка,пъзел.
Част от целогодишната 'коледна'украса присвятка зад хоризонта.
Наближаваме края на моста.
И да вече сме в града ,вече е тъмно.
Минаваме по безкрайно познатите улици.
Изморени сме,много,но го усещаме едва когато си почивахме.
Късно е ,трябва да се прибираме.
И да чакаме слънцето да изгрее и утре.