Жълто

Като го видях за пръв път изглеждаше любопитно.
Някак си малката жълта сграда те изпълва с едно любопитство
да видиш какво и кой се настаняват вътре.
Лично на мен,училищата винаги ми са се стрували леко плашещи и студени.
Самата сграда сякаш е наистина жива,но в същото време умира.
Предоставя многобрайно спомени на хиляди хора,
но от тези,които наистина не се забравят и обичаш да ги разказваш пак и пак.
Въпреки това винаги идва онзи ден,в който повече няма да можеш да се върнеш там.
Там където си прекарал едни от най-цветните си години.

Влизам за пръв път,от многото около мен не мога да забележа вътрешонста.
Старинни стълби и изключително слаба светлина е първото ми впечатление.
Озоваваме се в занемарени стаи,в които цари онзи творчески безпорядък,който
прави помещението по уюттно и изпълнено с живот.
На излизане обърквам входа и се осовавам в мазата,и като че ли там зад някоя врата се крие огромно тутящо сърце,това което поддържа сградата едва-едва.
Объркана се връщам и намирам изхода.
При втората си срещата с чудновата жълта сграда неможах да си съградя никакво впечатление.
Но ето че дойде и моментът,в който и аз ще започна да рисувам спомени там.
Първият месец ми беше изключително интересно да изучавам,училището.
И все се намираше някаква странност,която да привлече интереса ми.
Но цялата чудноватост,не можа да се сравнява с атмосферата която таи това място.
Навсякъде около теб изкувство.Малки и големи с огромни калъфи на рамо.
От всяка стая различно звучене.Класиката и лекотата на пианото и цигулката,или пък динамичноста и звучността на гайдата.
Тромпети и тромбони сякаш кръстосват саби в битка.
Вечното движение и пренатоварените стълби.
Качваш се на третия етаж и усещаш натрапчивият полъх на терпентин,
в ателиетата ,чиито стени са на различни кръпки боя,се произвежда едно наивно изкуство както обичам да го наричам.Но най-важното, живота ,в хората го има,онази искра ,която те поддържа.
И колкото и различни да са всички,те се поддържат по един наистина трудно забележим на пръв поглед начин,има едно уважение от всички,което упорито се прикрива.
И се оказва,че именно онова сърце,което крепи тази любопитна ,малка ,жълта сграда,не е долу на тъмно,влажно и студено в мазето ами разпръснато навсякъде.
В ателиетата,в класните стаи ,в залите ,по коридорите,в двора.
Без всички тези хора,училищите е нищо,просто история.