Потоци от апатия се леят от мен.
Звукът на монета посрещала дървото оттеква,сякаш главата ми е празна стая с много ехо.
Свързвам невъзможни неща в лични асосиации ,като японци и джаз хитове от 60-те.
Тялото ми тлее уморено,а мисълта ми щъка,скоро и тя ще се умори.Умората ще се смеси с болката и раздразнението,но няма да се получи еднородна смес или поне не веднага.
Виждам светлината само като отражение.Защо думите са така пренаситени с напрежение?
Шоколад с лешници,лешници с шоколад.Вместо това само една чашка разтворимо лекарство.
Бушува зимата в мен ,чакам пролетта.Защо няма лекарство срещу зима,така както за грипа.Една огромна капсула антибиотик и всички тревоги и студ постепенно намалява,изтъняват,докато не се стопят.Може би се случва точно същото.
Истината е ,че не разбирам защо времето започна да играе така важна роля в гротеската ми наречена живот,не ме разбирайте погрешно,тук няма грам песимизъм.Просто погледнете от другата страна.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар