"Мисли в монолози"

Не харесвам ,когато хората пишат във форма предазначена за един човек.
Докато го пишат си представят ,че са пред него и имат силата да му го изкрещят.
Не харесвам тъжната проза,но тя каква друга да е?
Обичам гнева пропил в редовете,силно ме привлича.Да покажеш своето място.
Но разбира се нищо не трябва да е прекалено.
Блуждая в нюансите,докато страста намирам само в крайностите.
Онова жужащо чувство ,от което е крайно време, света да се отърси.
Усещам някаква умора в цялата тази история, а е ранен следобед.
Докато отношенията между хората са рязки интервали
и никой не събира искрите от погледите,нещата ще останат същите.
Не харесвам в какво се превърна изкуството.
Възвишен пиедестал за хората които гледат от високо.
Пошлост.
Нещата не са сложни,всъщност са болезнено прости.
Това изглежда нереално,но ако успееш да погледнеш извън масовката.
Безгрижие.
Плуваме, плууваме из тълпа с нарисувани лица,как да видим истинското?