Обсебени сме от себе си

Сдъвкани моливи в чакане на сутринта..
Приливи на топло и стдено се разливат из мен,само да се наклоня и ще намокря листите си,а така се трудих.Всъщност всичко беше само замах,на мек молив по гладка хартия.
Нетърпението е най-добрият ми приятел,но се държи лицемерно напоследък.Боите попиват в материята и платното вече не е така самотно,чувства се защитено,обгрижено.
Града се топи или плаче,вече не е ясно.Всички повтарят едно и също,не разбирам това ехо ли е или просто се връщам на едно и също място,всеки път.Не мога да избягам от отекването на събитията,онзи резонанс поднесен рано сутрин на закуска,дори и тя да липсва,кафето пак е свършило и без това нямаш време за такива подброности,горчиво е.
Сякаш те поливат с киселина всеки път като ти повторят.Статива ти е прекалено тесен,не можеш да изложиш своя потенциал като ти липсва свободата.
Бягаш толквоа бързо,че пропускаш изхода.Спри!Това е начина да не захранваш механизма на колелото на хамстера,излез от кръга.Спъваш се в развързните си връзки и чупиш стъклото със себе си.Осъзнаваш се след време целия нарязан,докато котката ближе сладко кръвта ти.Успя разби представите им,своите също,сега се опитай да се изправиш.Не можеш....остани неподвижен топлен единствено от идеята ,че си успял,но какво от това?