Червени завеси.

Гладен си, вали те дъжд и те брули вятър.Студено ти е, деня е сив и мрачен, отново са изтискали всичките ти сили, уикенда е далеч,а искаш да се закопаеш някъде и да спиш с месеци.
Минаваш през тълпа и чакаш за да седнеш, влива ти се някакъв лек ентусиазъм и след като си сгрееш пръстите, можеш да започнеш да говориш, да разкажеш жалкия ден, да се оплачеш на съседа ти по място.

Светлина и гласове,ярки и безкомпромисни разказват история, тя винаги изглежда истинска, макар лекото преиграване, ама то е като солта в едно ядене.
По някое време осъзнаваш, че глада е изчезнал, че не бързаш така много за вкъщи, дори се заражда някакво кълбо сила в гръдния ти кош.Слушаш песните и танцуваш наум, за миг да затоваряш очи, но не изпускаш историята,ти вече живееш в нея.Познаваш персонажите като брат си, въпреки че ги видя с различни дрехи и други думи преди месец на същото място.Вярваш им.Всеки който зароди вдъхновение в нечия душа, грабва доверието й.Усещаш как всичко леко затихва,обстановката се смрачава ,песните са свършили, те просто постепенно се опитват да те върнат в реалният, сивият свят.Без пурпурни светлини,викове и лазурни чувства.Не го правят за да те натъжат, именно обратното,иначе контрастта ще е прекалено силен.Единственото, което ти остана е да им се отдадеш, да им покажеш че са успели да се разходят в теб и са оставили следа,че са те разсмяли или разчувствали,че са събудили иначе заспалата емоция.Скриват се зад завесите, за да се върнат и те в обикновения ден, за да не може никой да подозира, че съдържат една цяла вселена в себе си и работата им е да я покажат на останалите.