12 медитиращи монаха

Потънах...вече съм там,където никой не се сабужда,просто защото никога не спи.
Очите ми виждат красотата във всичко,най-вече в смъртта.
Вик и тласък,напред ли ме водиш,аз ли се загубих или ти ме намери? Затваряме очите си наивно,когато ни кажат да го направим,очакваме да се озовем на друга място,няма значение по-добро или не,просто друго.
Слушах песни на езици,които не познавам и гледах в очите на хора без имена,казаха ми наздраве и продължиха да стоят щастливо светещи на пейка.
Дъжда прави света двоен,огледало на отминалите емоции.Можем да се изразим чрез негърска песен,не расизма не ми е понятен,даже напротив.
Пием отрова,после се чудим какво ни се е случило,пристрастяваме се към всичко,как да се спасим.
Мен стените ми шепнат спокойствие,а стаята ми ме провокира да изляза от нея.Ако покриеш потенциала си с кърпа,той ще прозира ли?
Усещаш мръсотията,която тече вътре в теб,но не посягаш към острие за да я измъкнеш,страх от изгубването на всичко остнало с това,коет не ни трябва.Баладично реге за приспиване или за сабуждане?Някои виждат само вечер.....