Хората говорят...

Всички около мен се влюбваха и разлюбваха.Бяха щастливи до небето и яростно нещасти след това.Аз ги гледах и им се усмихвах.Разбирах ги точно толкова ,колкото ми бяха и неясни.След това някой се отрекоха от любовта или от своята представа за нея,други се вкопчиха в някой колкото да не усещат самотата,а аз все още им се усмихвах.
Историите се запллитаха повече и накрая на никой не му пукаше.

Ние живеем заради огъня,онази искра и пламък който те блъска с енергия.Изкараме ли късмета да намерим човек ,който ни го причинява се вкопчваме в идеята за него.Като си замине сме недоволни ,че ни е отнел това,с което сме свикнали.Истината ,че то отдавна се е изчерпало,спомена краси представите и има остатъчен вкус....на пудра захар.
В черепите ни има дупки,в които се събира дъждовна вода,от нея ръждясваме.Казваме си чао и се гледаме през рамо,кой ще направи първата крачка.Къде е твоята последна мъжка дума,не я чух.Съгласи се с моята правота ,което е очарователно тъжно.
Вървим и дъвчим емоциите си докато не си прехапим езика,плюем кръв,но продължаваме хода,някой трябва да бъде победен.
Очаквах усмивка от себе си,но се посрещнах със смирение и лепакави представи......

просто имаше меденки за вечеря